Now or Never and Forever Together

Now or Never and Forever Together

Какво значи да обичаш? Колко струва любовта ни? Защо вече не мога да бъда силен, какъвто трябва да бъда? Защо сълзите капят от очите ми, а аз не мога да ги спра? Защо днес в тази вечер ти си облечена в своята булчинска рокля, но тя е напоена с кръв... Защо по моят костюм личат кървави петна... твоята кръв... Защо днес в тази вечер аз седя до мъртвото ти тяло и проклинам деня в който видях очите ти...красивите ти очи...в който поисках да вплета пръсти в косите ти...красивите ти коси...в който усетих устните ти долепени до моите и ги пожелавах отново и отново...в деня в който те имах и в който копнеех да те имам завинаги...Защо по дяволите никога повече няма да мога да те докосна, да те усетя в прегръдките си, да те имам само за себе си... Защо те отнеха от мен завинаги...

Любов моя, в тази вечер аз крещя...Тук съм до теб...Не съм си отишла...Никой не ще може да ме погуби, докато сърцето ти бие за мен, а моето за теб...Никой не ще ме отнеме от теб, обичаш ли ме завинаги...Ние си принадлежим тук, сега и завинаги...

Глава 1

Слънцето надничаше през прозореца, а Исидора все още спеше, нещо което беше крайно необичайно за по принцип рано-будното момиче. В стаята и както винаги цареше абсолютна подреденост. Ако човек влезеше в нея изобщо нямаше да може да каже, че е принадлежи на едно четиринайсет годишно момиче. Всичко си беше на мястото, нямаше нито една прашинка по мебелите и. Единственото нещо, което сякаш не се вписваше в стаята и беше огромния куфар, който също така и изглеждаше доста тежък. Изведнъж будилника до леглото и извъня. Тя стана, погледна календара, който показваше първи септември и започна да бърза, сякаш датата я беше изплашила...Тази година нямаше да бъде като предишната. Тази година тя вече не беше слаба, никой нямаше да има правото да я тъпче, никой повече нямаше да тормози дъщерята на най-силния и тъмен магьосник, който светът е познавал и ще познава някога...Волдемор...

Алекзандър стана с неохота при почукването на майка си, която му каза, че трябва да се приготвя, и започна да се гласи за петото си по ред отпътуване от гара Кинг Крос и перон 9 и ¾ за училището за магия и вълшебство Хогуортс. Вече му беше скучно в училище. Вече беше бил с всяко едно момиче от училището, но никое от тях изглежда не заслужаваше да бъде обичано от него или поне така той смяташе. Но тази година всичко щеше да се промени... Светът му щеше да се обърне с краката нагоре и щеше да забрави, че някога си е обещал да не се влюбва никога...

Кара отвори бавно очите си и посегна да ги затвори отново, когато изведнъж нейната сова влетя през широко отворения прозорец на стаята и. Тя и носеше писмо от Доминик...нейният Доминик...
Здравей, Кара!
Надявам се ме помниш или може би си забравила момчето с което се гонеше по цял ден из красивите и препълнени с плодове овошни градини на имението ви. Искам да ти пиша, че от първи септември ще уча в Хогуортс. Ти беше в Грифиндор, нали? Аз също се надявам да бъда в този дом, за да мога да се възползвам от услугите ти на екскурзовод. Честно казано ако съм в Слидерин, като сестра ти Дена, си хващам багажа и се връщам обратно към обучението в къщи. Както и да е. Сега трябва вече да отивам да си приготвям куфара, така че писмото ми ще завърши тук.
Твой верен приятел, Доминик.

Кара приключи с четенето на писмото и му се ядоса, заради това че дори си е помислил, че може би го е забравила. Не че не беше опитвала, но тя го обичаше още от дете, а човек не може да промени това което чуства, това което сърцето му искрено желае. Целия и минал, настоящ и бъдещ живот ще бъде изпълнен с толкова страдания, а тя просто ще гледа отстрани как хората, които обича ще си отиват пред очите и, а тя няма да може да направи нищо. И дори и да иска да спре да обича и да мрази, няма да може защото това е съдбата и. Нейната и на всички, които са имали глупостта да се свържат с нея по какъвто и да е начин...

Доминик не беше спал почти цяла нощ от мисли по неговата любов от детството му. Как ли щеше да изглежда Кара? А как ли щеше да се държи с него? Споменът за последния път когато я видя все още не беше избледнял. Все още чуваше виковете и, молещи го да се върне. Все още я помнеше тичаща след него, докато той безчуствено носеше своя куфар към летекода, който трябваше да го заведе в новото му имение. Все още помнеше лицето и в мига в който хвана дръжката на старата четка. Едва ли някога щеше да забрави това десетгодишно момиченце, облечено в розовата си пижамата, с боси крака и с преливащи от очите му сълзи. Но той не можеше да се противопостави на баща си. Той беше решил, че връзката му с нея става все по-силна и по-силна, а това не можеше да бъде допуснато, защото и на двамата им бяха предвидени велики дела, но всеки трябваше да има свой собствен път. Съдбата обаче прецени друго...Тя искаше да си поиграе с животите им, но реши да им даде малко щастие преди да ги съсипе завинаги...

Глава 2

Навсякъде имаше хора, беше толкова шумно и претъпкано, а през тълпата едно момиче на не повече от четиринайсет години си пропряваше път, като със себе си носеше огромен куфар и клетка с доста дебел, черен персийски котарак. Тя вървеше с високо вдигната глава като оглеждаше минаващите покрай нея мъгъли с високомерие и отвращение. Изведнъж като на магия тя просто премина през стената между перон 9 и 10. Исидора се озова на перон 9 и ¾ и пред себе си видя яркочервен парен локомотив над който висеше табела „Експрес Хогуортс”. Тя разбра, че е успяла и отиде за да се качи, но там пътя и беше препречен от някакво момче, което изглеждаше да е най-много една година по-голямо. То беше доста красиво, можеше да му се признае, но нашата героиня нямаше време за такива глупости като момчета. Тя трябваше просто да продължава да се прави, че е абсолютно нормална и да игнорира баща си, но това ставаше все по-трудно с всеки ден. Той и пращаше писма, но тя не му отговаряше, сигурно скоро щеше да прати някой от глупавите си смъртожадни след нея. Но тя нямаше да се даде лесно. Тогава момчето се опита да я заговори, но тя се направи, че не го е чула докато то отново не проговори:
-Здравей, красавице. Искаш ли да взема куфара ти.- каза то и дори не изчака отговор, а направо взе да си прави каквото си е намислил.
-Нямам нужда от помоща на никого.-отвърна Исидора като си взе куфара, избута момчето от пътя си и продължи напред, за да си намери свободно купе във влака.
-Между другото се казвам Алекзандър.-изкрещя след нея той.
-Не ме интересува, защото се надявам да не се виждаме често.-подвикна му тя в отговор и влезе в единственото празно купе, което намери...

Алекзандър взе куфара си, отиде в кухнята, за да вземе летекода си и преди майка му дори да се е сбогувала с него, просто докосна старата книга и изчезна, като се появи в стаята за посрещане и изпращане на магьосници използващи летекоди, магипортиране или пудро линиите. Той излезе на перон9 и ¾ и се запъти към влака, който вече изобщо не му правеше впечатление. Изведнъж едно момиче прикова погледа му. Как можеше да съществува толкова красиво същество на земята, а още повече как беше възможно той да не се бе възползвал от нея. Той усети как сърцето му се забързва при вида на веещата и се от вятъра дълга и чуплива коса. Изведнъж той извади едно листче от някъде, в него бяха надраскани, изглежда набързо написани 2/3 изречения.
Исидора има не особенно високо, но стройно тяло с нормално тегло. Очите и обикновено са в тъмно-морско синьо и имат елипсовидна форма, но понякога синьото става много светло и на практика губи нормалния си вид. Има дълга, кафява и чуплива коса. Обикновено я носи спусната. Устните и са плътни и светло розови. По принцип се облича в бяло или черно. Очаквам те да я намериш и да ми я доведеш жива и в добро състояние и то в най-скоро време. Ако нещо и се случи ще отговаряш пред мен.
Лорд Волдемор
Описанието отговаряше напълно. Е, изглежда че щеше да успее да удари два заека с един коршум. Той се приближи към нея, представи се, но тя се направи, че не го чу. Той реши да не се предава и отново повтори това което беше казал преди, като този път не и остави избор или поне така си мислеше той. Господи, колко е самоуверена, но това е абсолютно нормално при гените, които има, но все пак тя не беше ли просто поредното момиче. Не..не беше...Чак сега той забеляза красивите и очи и начина по който святкаха заплашително точно както тези на баща и. Докато се осъзнае и я изтърва...Изплъзна му се и едва ли щеше да успее скоро да се докопа до нея... А ако знаеше само колко е прав, но и същевременно колко много бърка... Ох, по дяволите защо точно тя трябваше да му направи проблем. Обикновено момичетата по край него дори не могат да си отплетат езика, за да кажат нещо и още малко лигите им ще потекат. Защо тя е толкова различна? С какво да е по-специална? Какво като е дъщеря на господаря му. Тя не е нищо по-различно от другите лигави момичета, желаещи просто да бъдат обичани и желани от него. Не, тя беше по-специална, защото тя щеше да бъде първата и единствената, която щеше да разтопи леденото му сърце и да го накара то отново да бие в гърдите му. Да бие само и единствено за нея...

Кара приглади косата си и замалко да се развика на сестра си, защото се бавеше. Нямаше търпение да види Доминик, ала не беше сигурна дали не прекалява. Все пак не бяха се виждали цели четири години оттогава. Дали все още я помнеше, а дали все още бяха толкова свързани един към друг както преди. Изведнъж сестра и Дена я изкара от мислите и. Те бяха толкова различни, въпреки че бяха близначки. Свързваха ги единствено русите коси и сините очи. Кара беше по принцип уравновесена, спокойна и подредена, а сестра и беше избухлива, заядлива и абсолютно разхвърляна. Дори бяха в различни домове- Дена в Слидерин, а сестра и в Грифиндор. Точно за това те не можеха да се търпят. Точно както и двата дома постояно се противопоставяха точно така бяха и техните взаимоотношения. Най-после след много припирни и двете момичета се озоваха на перон 9 и ¾. Дена веднага се отдалечи от сестра си и отиде при групичката от момичета и момчета кандидати за смъртожадни. Кара мразеше начина по който сестра и говореше с възхищение за Черния Лорд и за неговите идеи, а най-лошото беше че и родителите им я подкрепяха. Тя започна нервно да се оглежда за Доминик, ами ако не ме познаеше или пък още по-зле изобщо не искаше да има нещо общо с нея. Точно в този момент някой сложи ръцете си пред очите и.
-Познай кой?- каза непознатият, но докато се осъзнае вече беше тръшнат на земята едва поемайки си въздух, заради силния удар, който момичето му нанесе.
-Доминик?!? Това ти ли си? О, Господи колко съжалявам. Не исках, но и ти си голям глупчо да ме изплашиш по този начин - каза тя като му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.
Беше забравила колко хубав е...колко и харесва начина по който косата му пада в очите му...Ах, красивите му очи...Изведнъж той успя да я изкара от унеса и макар и доста трудно.
-Ще се качваме ли във влака или просто ще си седим тук?
-Мисля, че наистина е време да се качваме.-отвърна момичето.
-О, сестричке не знаех че можеш да мислиш.-нахално се намеси в разговора им Дена, като застана зад гърба на Кара.
-Здравей и на теб Дена. Виждам че продължаваш да бъдеш същата досадница каквато беше и преди.-каза Доминик с видимо раздразнен глас.
Влакът изсвири и те побързаха да се качат в него, за да не останат на гарата и се заеха да си търсят купе, но за съжаление навсякъде беше препълнено с изключение на едно, но там вече имаше двама ученика облечени в мантиите на дом Грифиндор.
-Отказвам да се мъкна с вас. Отивам да си намеря по-добра компания от тази на мътнород и родоотстъпник.-каза Дена и се насочи обратно към началото на коридора.
Кара и Доминик решиха да останат в това купе, като започнаха да водят разговор с другото момиче на Лилиана и момчето, чието име така и не разбраха, но това не значеше че той и всички, които познават Кара и Доминик ще се измъкнат от капризите на събдата. Само ако знаеха колко много щеше да им струва дори този небрежен разговор. Всяка една тяхна усмивка сега, щеше да бъде изплатена със толкова много сълзи в бъдещето... Всеки един радостен възглас щеше да бъде толкова много стенания...Всеки един ден заедно щеше да е седмица едни без други и всичко това за да бъдат заедно завинаги или никога...

Доминик вече беше на гарата, което беше доста необичайно за него, защото обикновено закъсняваше, но не и днес. Правеше тигели по ръба на целия перон докато през главата му минаваха какви ли не мисли. Дали щеше да я познае? Естествено, че да в мига в който видеше очите и и техния блясък нямаше да има съмнение, че този ангел пред него е Кара. Гарата се напълни с хора, носещи претъпкани куфари и врякащи сови, но нея я нямаше, докато изведнъж не забеляза две русокоси момичета, но нямаше съмнение коя, коя е. Кара си беше Кара... Най-изящното създание живяло някога по земята...Дена се отдалечи и Доминик реши, че това е неговия шанс. Той се приближи и сложи ръцете си на очите и. Докато осъзнае и получи светкавичен удар в стомаха, който почти го остави без въздух. Но по дяволите какво си мислеше той? Че тя ще успее да познае докосването му след толкова време. Не тя трябваше да си спомня...трябваше...Беше забравил колко обичаше да произнася името му, колко нежна е ръката и, колко красива е и колко много пеперуди пърхат в стомаха му дори когато само го погледне. Тя се замисли...Може би вече не го обичаше или се беше разочаровала от това как се е променил...Но в нейните очи той си беше абсолютно същия глупчо какъвто беше и преди...Доминик я изтръгна от унеса и и реши, че ще е по добре да говорят за нещо, което засягаше сега, а не болезнени теми като тяхното минало и бъдеще, но извъднъж се появи досадната и сестра. Господи, беше забравил колко много ненавижда това създание и може би затова не успя да се въздържи от злобния си коментар по нейн адрес. Тогава влакът изсвири и те се качиха във влака, като започнаха да търсят купе, но естествено навсякъде беше претъпкано. В крайна сметка откриха едно с три места, но естествено принцеса Дена винаги имаше претенции. Точно обаче преди Доминик да изкоментира още нещо злобно тя се измъкна от купето. А той и Кара се настаниха на местата до едно момиче и едно момче, с които бързо се сприятелиха, нещо което щеше да им коства толкова много проблеми в бъдеще...Сега можеше да бъдат щастливи, но никога нямаше да имат това което искат...да бъдат завинаги заедно...

Глава 3

Исидора си седеше в купето и гледаше замислено през прозореца, докато пред очите и се изнизваха високи дървета с окапващи листа, поляни със изгоряла от отминалото лято трева и обширни езера, чиято повърхност само след няколко месеца щеше да бъде покрита с лед. Изведнъж в купето нахлу едно момиче, носещо очевидно тежкия си куфар и облечено в слидеринската мантия. Дора можеше да си признае че тя е доста красива, а и изглеждаше добра компания, затова я пусна да седне при нея.
-Здравей. Казвам се Дена Амнел и както разбираш от фамилията ми съм чистокръвна. Надявам се, че ти също си, защото не общувам с мътнороди или пък родоотстъпници.-каза момичето просто.
-Здравей. Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Исидора Вивиан Марволоско и също съм чистокръвна. А наистина си права да не общуваш с такива отрепки. Както хората казват в крайна сметка си такъв какъвто са приятелите ти.-отвърна другото момиче.
-Исидора мисля, че това е началото на едно много добро приятелство. Не мислиш ли?
-Определено няма да е зле да имам приятелка на своя страна. Особено при наличието на такива идиоти като този...как му беше името...Алекзандър...

-Ама ти сериозно ли? Алекзандър Стърлингтън е най-готиното момче в цялото училище. Няма по-голям сваляч от него. Бил е с всяко едно момиче или поне всички чистокръвни. Но за съжаление изглежда има абсолютно каменно сърце, никоя не е успявала да го омагьоса. Всички момичета изглежда са просто играчки в неговите ръце. Нещо, което използваш един или два пъти и след това го хвърляш. Но въпреки че им разбива сърцата, те все още са луди по него. А и това е абсолютно нормално. Сигурна съм, че ако вече си го срещнала няма да говориш така.
-Говоря така, точно защото съм го срещнала. Още с качването си на влака. Не виждам какво толкова виждате в него. Той е просто поредното момче. Щом той може да си играе с нас, защо ли и ние не си поиграем с него.
-Не разбирам за какво говориш, Исидора.-каза Дена
-Много просто. Той не ще има това, което иска. А той иска това, което няма. Алекзандър ще иска мен, но няма да ме има....

Ако знаеше колко много греши...Той щеше да я има, щеше да я иска или поне до едно време, но после щеше да забрави за нея или поне щеше да опита...
Дена вървеше по коридора с ядосана стъпка, когато изведнъж се сблъска с някакво момче. Тя вдигна очите си и пред тях застана най-красивото нещо, което е виждала през живота си-Алекзандър Стърлингтън. Той я изгледа злобно и я подмина, като тръгна в обратна на нейната посока, а тя се насочи напред към едно купе където седеше само едно момиче с кафява чуплива коса. Дена влезе без да попита и изчака докато и разрешат да седне. Другото момиче извъртя главата си от прозореца и взе да я оглежда сякаш я преценяваше и в крайна сметка на Амнел и беше позволено да седне. Тя реши да започне направо и да каже всичко, което има да казва на един път. Изглежда започваха да се харесват една друга. Може би можеха дори да бъдат приятелки. Без да осъзнава как изведнъж разговора беше поел в посока, която не се харесваше много на Дена. Все пак имаше смисъл от повдигането на тази тема. Най-после някой щеше да постави Алекзандър там където му е мястото. Той можеше да бъде много красив и готин, но не можеше да си играе с чуствата на момичетата така. Някой трябваше да му покаже какво е да бъдеш наранен и този някой най-после се появи. Само ако Дена и Исидора знаеха че това отмъщение щеше да нарани и тях заедно с Алек. Само ако знаеха, че това ще съсипе животите им завинаги...

Алекзандър остана безмълвен и замислен за секунда след което реши, че е време да си потърси купе. Насочи се напред и точно в този момент някакво момиче се сблъска с него. Оф, по дяволите беше онази отвратителна преследвачка Дена. Да тя наистина беше красива, но не беше нищо повече от поредното момиче. А и тя вече беше минала реда си...Вече я беше използвал...Тя не му трябваше повече или поне така той си мислеше, но съдбата беше решила да обърка животите им тотално...Алекзандър я изгледа злобно и тръгна напред с колкото се може по-голяма скорост, за да се махне от нея и за да има поне малък шанс да си намери свободно купе. Той стигна до края на коридора, но навсякъде беше препълнено освен при по-малко досадната сестра на Дена, Кара. Да тя също беше красива, но беше от Грифиндор, а момичетата от този дом бяха забранена територия. С нея имаше и някакво момче, което не беше виждал до сега. Алекзандър продължи да оглежда хората в купето, докато погледа му не попадна върху Лилиана и глупавият и приятел Джъстин. По-добре да седи прав по време на цялото пътуване отколкото в компанията на такива отрепки. Изведнъж от едно от купетата излезе някакво момиче с толкова руса коса, че изглеждаше почти бяла, то носеше мантия на дом Слидерин...
-Здравей, Алек. Искаш ли да влезеш при нас?-каза то и посочи към групичката и от приятели.
-Да.-отвърна просто момчето и влезе в купето, което беше почти препълнено.
Нямаше да има по-добър вариант. Изглежда ще трябваше да търпи тези лигави момиченца през цялото пътуване, но може би от тях щеше да научи нещо за новите ученици в училището...
-Знаете ли, че целия влак говори за пристигането на двама нови ученика. Момче и момиче, но никой не знае почти нищо за тях, освен че са божествено красиви. Носи се слух, че момчето е Доминик Сайфър.-каза едно момиче чиито очи направо блестяха от вълнение докато разказваше поредната клюка.
-Онзи Доминик Сайфър ли?!?Невъзможно! Та преди малко Дженифър мина и ми каза, че новото момче е седнало в купе с най-големите задръстеняци на училището, Кара, Лилиана и как му беше името...а да Джъстин...Та Доминик е наследник на един от най-чистокръвните родове и едно от най-привликателните момчета в магиосническият свят.-продължи да клюкарства момичето с русата коса.
-Аз също го видях и наистина беше седнал при тях, но няма смисъл да ви текат лигите по него, защото първо не е нищо по-специално, пък и като, че ли е влюбен до уши в Кара.-за първи път проговори Алек.
-Изглежда Алекзандърчо се е уплашил да не му вземат мястото на най-желаното момче в училището. А?-каза с тон натежал от ирония, току що влязлата Исидора.
-А ти си?-каза с видимо раздразнен глас някакво момиче, което досега си беше мълчало.
-Исидора Вивиан Марволоско и самата ми фамилия показва, че не бива да дружа с някой от твоята ниска класа.–отвърна другото момиче просто и излезе веднага, защото не и се занимаваше повече с отрепки или поне този ден.
-За каква се мисли пък тая. Още дори не е разпределена, а вече работата и порасна до небето.-изкоментира друга девойка.
-За най-красивото момиче, което съм срещал...-неосъзна, че го казва на глас Алек и след това просто млъкна, замисли се и започна да гледа през покрития със скреж прозорец, докато момичетата продължиха да клюкарстват...
Исидора изглежда започна своята мисия да съсипе Алекзандър, като разтопи първото парче от заледеното му сърце. Само ако и двамата знаеха, колко мъка щяха да си спестят ако тя не беше влязла в това проклето купе...

» Now or Never and Forever Together-Мнения